ОЛИВЪР КРОМУЕЛ


Трябва да призная, че доскоро знаех твърде малко за Оливър Кромуел. Може би е пропуск. А може би, ако знаех отдавна историята му, никога нямаше да се вдъхновя да я пусна в „Блога, който усмихва хората”, както се е случвало и се случва с много други впечатлили ме преди време факти и събития. Когато знаем нещо, твърде често за нас то е загубило блясъка си и предполагаме (несъвсем съзнателно), че другите също го знаят. В този смисъл историята на Оливър Кромуел беше нова за мен и затова ме вдъхнови толкова много.

Бях чувал за него. Даже сме учили за него в университета. но не помнех много. И така, един ден си пътувах в колата и се образовах в любимия ми „Автомобилен университет” (докато шофирам слушам лекции и речи, вместо музика и по този начин получавам чувството, че времето прекарано в задръстването не е изгубено. Нещо повече, започнах да се радвам на задръстванията, когато попадна на особено интересен лектор или история). Пътувайки слушах реч на един говорител пред Американската асоциация по човешки ресурси. Самата лекция не беше особено интересна, а самият човек нямаше завидни ораторски умения, но нещо ме караше да продължавам да слушам. На няколко пъти пръстът ми тръгваше да смени на следващата лекция, но се спирах и все пак го изслушах.

След дълго чакане, почти в края на речта, се случи нещо интересно. Лекторът разказа за това как известен портретист (сър Питър Лели) рисувал Оливър Кромуел в залата на двореца. Това бил личният портретист на Чарлз I (лекторът не разказа защо точно той го е рисувал, което е интересна история само по себе си…). По това време било модно монарсите да бъдат рисувани като били скривани всичките им дефекти. Смятало се за важно как ще бъдат възприети изобразените от тези, които впоследствие ще гледат картините. Естествено, художникът се подчинил на модерното за епохата и разкрасил Кромуел, както смятал, че се очаквало от него. Една скоба тук, лордът имал огромна брадавица точно под долната устна, която художникът нарочно изпуснал и я изобразил като малко по-светло петно. Също така се радвал на огромен нос, който също бил значително намален. След като видял портрета си за първи път, Кромуел го въздъхнал, стиснал устни и се обърнал към художника с думите:

„Сър Лели, искам тази картина да ме представя истински. Рисувайте ме отново. Този път, с брадавици и всичко!”

На това място спрях записа. И трябва да призная, че се почувствах горд, понеже преди време бях върнал едни снимки, на които фотографът беше премахнал едно мастно образувание от челото ми. След това се замислих за това колко прекрасна метафора всъщност са тези думи. Колко е хубаво, когато не оставяме нищо скрито и представяме нещата в тяхната цялост. Разбира се, писал съм цяла друга статия за ползите от честността в „Автентичността на младия търсач” и темата е малко засегната и в „За маските и оптимизма”. Тогава много „търговци”, а и всякакви други хора, възроптаха и ми писаха коментари или осъждащи лични съобщения затова как не сме можели да живеем, ако сме изцяло открити, как не било възможно да се казва през цялото време истината или как истината била субективно преживяване и как тя не била универсална. Всякакви такива неща. Разбирам, че това са все съждения и мнения, подбудени предимно от страх. И сигурно някой ден ще напиша и статия за това, но това не ги прави верни. Истината е като бременността – или е там или не. Няма средно положение.

Винаги, когато се сетя за това, се сещам и за първия закон на личностното развитие на Г. И. Гурджиев: „Към себе си бъди истински и честен.” Ако се залъгваме (оптимистично или песимистично), няма никакъв начин да се променим или да се придвижим към целта си. Ако залъгваме другите, тогава получаваме единствено лоялността им към това, което те си мислят, че сме ние (изграден от нас фалшив образ), а не към истинските нас. (И след това се чудим защо не са ни верни и ни предават след като сме представяли толкова убедително образа, в който сме искали да вярват…).

Стига с това отклонение. След това, при първа възможност, седнах да прочета за Оливър Кромуел. За мен беше голяма изненада, като се оказа, че той е имал изключително интересен живот. Сигурен съм, че мнозинството от вас знаят, но само в няколко думи:

Той е живял от 1599 г. до 1658 г., бил е земеделец, който се е оженил за заможна дама. Първите 40 години от живота му минават без никакви особени случки (пример, че колкото и да са големи мечтите ти, винаги можеш да направиш първата стъпка). След това става капитан в армията, предводител на 60 членен отряд, известен като „Желязната кавалерия”. В армията този човек стремително израства и придобива все повече и повече влияние. Самият той е пуритан и противник на установения ред. Стига до там, че предизвиква монархията и крал Чарлз I. След стълкновенията кралят е екзекутиран, а Оливър Кромуел провъзгласен за Лорд-протектор на Англия, с абсолютна власт, близка до тази на монарсите. На два пъти се опитва да изгради република и да състави парламент, но до края на живота му в страната е на власт форма на военна диктатура. Монархията е възстановена две години след смъртта му, а за назидание, като изменник на държавата, тялото му е извадено от гробницата в Уестминистърското абатство, разчленено, а главата му побита на кол пред сградата, където бил осъден Чарлз I.

За тези, които им е станала интересна историята, повече информация има в безценнатаУикипедия.

Само ще добавя като интересен факт, че монархията е възстановена от парламента, създаден от Кромуел в един последен опит да се преобразува държавата в република.

В заключение, трябва да призная, че след като се зарових дълбоко, въпреки 160-те пълни автобиографии, написани за Оливър Кромуел, никъде няма запазени доказателства, че той наистина е казал тези думи. Първите сведения се появяват едва 100 години след смъртта му, пресъздадени от дневниците на един офицер, който е бил в залата по време на рисуването на портрета, но достоверността им остава непотвърдена. Все пак портретът на Кромуел драстично се различава от тези на Чарлз I и от следващия го, възстановен ан престола, Чарлз II, въпреки че и трите са рисувани от един и същи художник, сър Питър Лели. А това не отнема от вдъхновението на историята, за да бъде публикувана тук, както всички други вдъхновяващи статии и есета, които могат да бъдат намерени в раздел „Статии”.

Вдъхновен, истински и усмихнат ден!

Галерия

ХАРЕМ-ЖИВОТ И ТАЙНИ

Американски художник  Frederick Arthur Bridgman (1847 – 1928)

 

 

 

 

Галерия

ДВОРЕЦЪТ ТОПКАПЪ ТУРЦИЯ



Дворецът Топкапъ е един от най-големите забележителности на Истанбул и е една от най-посещаваните музеи в Турция. За 400 години дворецът е бил център на Османската правителство, една от трите големи империи на света.

През 1453, след завладяването на Истанбул от турците, на султан Мехмед, които се заселват в малък дворец, недалеч от настоящото Kapalycharshy нареди (1475-1478 GG.) За да се изгради най-важните сгради на двореца Топкапъ върху останките от римския град. През следващите векове, докато края на 19 век, двореца  е завършен

 

Оригиналното име на двореца – „Сара-д-Jadid-д-Амир.“
През 1856 г. с изграждането на двореца Долмабахче, двореца на Топкапъ започва да живее само съпругите свалени от власт или починали padishahs. През 1923 г. със създаването на републиката, двореца Топкапъ, както и други дворци по нареждане на Мустафа Кемал Ататюрк, той е обявен за музей.

Колекция музей Топкапъ, заедно с колекции от австрийската Хабсбург и аристократични династии на руски царе се счита за един от 3-редките в света. Броят на експонати достига 65 000, но изложбата включва само една десета от цялата колекция, поради липса на персонал и изложбените зали. В резултат на пожарите (XVI век) и земетресения голяма част от двореца е бил разрушен. Комплексът е възстановена много пъти. Поради тази причина, като се започне от XV и XIX век, в архитектурния стил на комплекса има някои еклектични характеристики


Според предположения, стените на двореца Топкапъ са имали 13 порти, много от които не са оцелели до наши дни. Величествените портите на двореца на Баб и Хумаюн (Imperial Gate), разположен отстрани на катедралата на Агия София, oraschennoy към морето, срещу фонтана Султанахмет. Тези врати служат като главен вход на двореца Топкапъ.

 

 

 


Кухнята двореца и колекция от порцелан в кухните на двореца, издигнат от султан Мехмед II, и в XVI век, възстановена известния архитект Синан, са били заети около 1 200 служители. Ако вземем под внимание факта, че във всички двореца живели 5000 души, около 25% от двореца на обслужваното население в кухненския бокс. Днес, повечето от кухня Комплексът е витрина на рядка колекция порцелан, който се нарежда на 3-то място в света.

 

 


 



 

 

Един от най-ценната колекция от произведения на трети кабината е „Diamond Kashikchi“. Според легендата, името произхожда от kashikchi (Lozhechnik), който установи, че диамант. Jewel (86 карата), осеян с 49 диаманти камъни. Друг продукт от най-редките колекции са свещници, направени в гробницата на пророка Мохамед. Всеки един от тези свещници, украсена с 6666 броя. диамант камък и покрити със злато. Throne, разположен в салона, е дар на египетския управител Ибрахим паша султан Мурад на 3-ти, в 16-ти век. Тронът е изработен от орехово дърво и е покрита със злато.


 

 



 


 


През 1853, Sultan Abdulmesid решава да се премести местожителството си в нова и модерна сграда, така че днес Топкапъ Палас служи като музей, посветен на имперската епоха, и е един от най-големите атракции на Истанбул.


 

 

Источник:http://dickhunter.narod.ru/[/more]

Галерия