БЪЛГАРСКИ ЛЕГЕНДИ – 5

Връх Стовци

Върхът се намира в северното подножие на Широка планина (дял от Западна Стара планина) и е уникална природна забележителност. Намира се на 866 м. надморска височина западно от село Смоляновци.

За самия връх съществува стара легенда. Някога там имало воденица, наричана „Хайдушката“. Имало и кладенец, който позволявал отглеждане на животни. Коне, кози и стадо от 100 овце населявали красивата местност. Всяка сутрин един овчар огласял тишината с меден кавал. Другар му бил черен овен с вити рога. Една сутрин, щом чул кавала, овенът се затичал към пастира. От радост така се засилил, че съборил човека в пропастта, и той полетял след него. Последвали ги и стоте овце. Оттогава местността е кръстена Сто овци, а през годините за благозвучие започнали да я наричат Стовци.

Това е легенда, но истина е, че още римляните са оценили стратегическото място на върха и си построили на него наблюдателен пост. До ден днешен има останки от крепостни стени. По-късно на това място е имало раннохристиянски манастир, от който също има останки. Местните хора още помнят, че се е наричал „Йоан Предтеча“. През 1850 година в манастира било открито килийно училище. Кога е разрушен до основи, историята не казва. Но жителите на Смоляновци всяка година посещават мястото в деня на Кръстителя.

Легенда за възобновяването на българското царство

Преди време, в подножието на Балкана, живели двама смели и дръзки братя – Асен и Петър. Петър бил мъдър и миролюбов човек и често призовавал Господ в молитвите си. В знак на силната си вяра той построил красива църква на десния бряг на река Янтра. Асен, по-малкият брат, бил хладнокръвен и изпълнен с енергия; събирал млади мъже и ги учел на изкуството на войната. Подготвял ги за армията.

Уморени коне, пропити с пот, често влизали в болярската крепост. Техните ездачи бързали да занесат важни новини на двамата братя.
Със всеки изминал ден животът под гръцко владичество ставал все по-труден. Василевсите наложили нов данък. Освен това голямо количество от стоки и животни било изпращано във Византия. Хората стенели от изнемога, броят на недоволните растял. Казват, че дори Св. Димитър, закрилникът на гърците се отрекъл от тях, заради коварството и жестокостта им. Неслучайно норманците завладяли Тесалоника. Те опожарили града и поробили гражданите му. Светецът изоставил града, премахнал благословията си и застанал на българската страна.
Разказва се, че веднъж върху олтара на новопостроената болярска църква, се появила чудна икона, портрет на светец. Едната от ръцете му била вдигната във въздуха в знак на благославяне. Никой не знаел откъде се е появила.

Тогава Асен и Петър осъзнали, че точно това е дългоочаквания знак, изпратен им от Бог, за да освободят поробения български народ. Те се чувствали дори по-силни със подкрепата на светеца. Сърцата им били смели, също както и мечтите им. Църквата била вече построена и богато украсена от известни иконографи. Тя била кръстена и посветена в чест на Св. Димитър. Поклонници от целия регион на Мизия се събрали на двата бряга на Янтра. Камбаните забили празнично, песни в чест на светеца се понесли из въздуха. Всички коленичили и започнали да се молят на светеца да направи ръцете и умовете им по-силни, и да им помогне да си възвърнат свободата.

Тогава Василий, архиепископът на Търново, се появил и положил майсторски направен златен венец на главата на Асен. Наметнал на раменете му богато декорирана мантия и поставил в краката му червени ботуши, и го провъзгласил за цар на новата българска държава. Мълчание настъпило в цялата църква. След това хората проплакали: „Да живее царят!”. Под светлината на множеството кандила очите на светеца от иконата проблясвали великодушно…

Кукувица

В песните кукувицата е възпята като Божи пратеник на земята, за да възвести края на зимата и да събуди природата за нов живот. Според народното вярване тя започва да кука на Благовец и кука до Еньовден.

Легендата разказва, че кукувицата и чухалът били хора. Живеели някога, в старо време, брат и сестра. Куку се казвал братът. Спретнат и трудолюбив бил той. Ала мързелива била сестрата, та момчето много я гълчало. Като не могъл повече да я търпи, той забегнал надалече и оставил свадливата мързелана самичка. Разкаяла се, затъжила за брат си и започнала да плаче и да го вика. Отчаяла се и се замолила горещо на Бога да я стори на каква да е птичка, да хвръкне, брат си да търси и като го намери – прошка да му иска. Господ чул молбата й и смилил се над разкаялата се сестра – сторил я на кукувица.

От тогава и до днес тя броди по света, търси го и вика: „Куку!…Куку!”. А брат й мълчи. Само нощно време той излиза и й отговаря: „Чух!…Чух!”. Тя го чува из гората, но не го вижда в тъмното. На сутринта пак хвърчи и още по-силно го вика, но той не се обажда…
Така неспирно го търси до Еньовден. На тоя ден, като види, че той не се обажда, тя млъкне. Мълчи догодина, до Благовец и пак за брата се сети, пак й дожалее и тръгва да го търси и вика. Затуй кукувицата кука от Благовец до Еньовден.

Вярва се че „кукувицата коги та закука и немаш пари у тебе, вечно нема да имаш. Каква работа работиш, коги та закука, цело лето ше я работиш.” Други пък разказват, че трябва да те закука с железни пари, монети в джоба – така хем ще ти върви „на придобив и богатство”, хем ще бъдеш здрав като желязото. Хубаво е да броиш пари – цяла година това ще правиш! Вярва се още, че „кукувицата кога кука требва да си сит, значи цела година ще бъдеш сит.”

Дори на сън да чуеш кукувица – „добро е, блага вест ще имаш”. Тя е възпята и в хайдушките песни – рано закуква, гората се развива – време е вече да се сбират хайдушките дружини. Широко разпространено във Врачанско е и преданието за кукувицата и Нечо войвода.
Нечо войвода събирал своята дружина всяка пролет в една гора до село Малорад и там развявали знамето. Веднъж девойки от селото отишли в гората за цветя. Тогава кукувицата кукнала и една мома извикала: „Жив и здрав Нечо у гора зелена!” Войводата я чул и начаса се явил с дружината си. Дарил за това наричане девойката с шепа жълтици и я изпратил по живо по здраво. Оттогава е останал обичаят в селото рано напролет отидат ли момите в гората да наричат: „Жив и здрав Нечо у гора зелена!”

Българското знаме

Всеки флаг, всяко знаме, представляват сбор от символи, които са свързани с историята и същността на това, което изразяват.

Знамето на страната се е променяло в продължение на над хилядогодишната история на България – от конската опашка по времето на Аспарух до днешния трицветен национален флаг на Република България.

Според една по-малко разпространена легенда, нашият трибагреник е обгърнат от романтизъм, който е пряко свързан с бойната слава на армията ни. Цветово, знамето е свързано с древната българска войска. Лявото й крило е имало завързани бели лентички на копията. Това били леко въоръжени конници, които се славили със своята бързина и изненадваща атака. Дясното крило било съставено от тежко въоръжена конница, която имала завързани червени лентички. В средата били разположени елитните български войски, със зелени ленти на копията. Белият цвят в него символизира мира и чистата и свята република, зеленият — плодородието на българските земи и гората – закрилница на българските бунтовници през Възраждането, а червеният — смелостта и надеждата на народа.

За първи път трибагреникът с цветовете зелено, бяло и червено, подредени в този ред хоризонтално е използван през 1861-1862 г. от Георги Раковски при съставянето на двете Български легии в Белград. Той е ушит от Стиляна Параскевова в румънския град Браила и предаден на българските доброволци – участници в Руско-турската война. По-късно четата на Филип Тотю носи флаг, в който трите цвята са в последователност червен, бял, зелен. Официално знамето – бяло, зелено, червено – е утвърдено от Търновската конституция като национален флаг на България.

Независимо какво е било българското знаме през годините, то никога не е пленявано в битка и никога не е било трофей.

„Луда Яна”

Феодалът Красен, който живеел в крепост на юг от днешно Панагюрище, имал красива дъщеря Яна. Тя била буйна и обичала да подражава на мъжете – заедно с тях ходела на лов и умело въртяла сабя, точно хвърляла копие, а стрелите й винаги попадали в целта. На един лов, организиран от баща й, Яна не се появила. Тръгнали да я търсят. Но от един съседен връх към ловджиите се спуснала група конници, начело със сина на друг местен владател. Това бил Никола, син на феодала Душко. На коня на Никола седяла и Яна. Те били влюбени. Никола поискал ръката на Яна от Красен.

– Моята дъщеря е родена да се омъжи за богат и по-силен човек, приближен до царския трон – смръщено заявил Красен.

Дълго ридаела и се молила Яна, но бащата бил непреклонен.

През една тъмна и потайна нощ обаче Никола, подпомогнат от свои верни другари, откраднал момичето. Двамата изчезнали в Душковата крепост. Красен събрал многоброен отряд войска и ги повел на север, за да накажат Никола и Душко. След тежък бой те разбили бранителите и разграбили цялата крепост. Никола и Яна намерили убежище в горските гъсталаци. Оттам те нападали често Яниния баща. След едно такова сражение Никола бил ранен. Яна отвела любимия си при изворите на реката, където денонощно се грижела за него. Но Никола умрял.
Яна дълго страдала и духът й никога не намерил покой. С оръжие в ръка тя мъстяла на всички противници на нейното щастие.

Днес легендата за нея звучи като химн на младостта и искрената любов, отразен във водите на буйната едно време река, която и днес пресича центъра на Панагюрище.

Другата версия е, че турците искали да вземат Яна за ханъма. Когато я подгонили, тя се хвърлила от една скала в реката, а турците възкликнали „Луда Яна”.

 

https://mysticallegends.wordpress.com/